Постинг
06.05.2007 13:51 -
05.05 - The day I'll never forget...
Автор: jill
Категория: Лични дневници
Прочетен: 384 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.05.2007 13:52
Прочетен: 384 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 06.05.2007 13:52
Смятам сега да споделя вчерашните си премеждия с вас по две причини:
1. За мен беше един доста необичаен ден
2. За днес просто нямам какво да напиша...
И така... Както много от вас може би знаят, вчера беше Празникът на химията. Проведе се в ACS (Американският Колеж в София) и присъстваха наистина много деца с най-различни проекти. Нито аз, нито почти никой от моя клас (освен един съученик) не участваше. Аз и приятелките ми отидохме най-вече за подкрепа на по-малките ученици от нашето училище и главно, за да помогнем на учителката ни. Сега разбирам, че присъствието ни, макар и формално, е било решаващо за организацията на нашите ученици и за здравите нерви на госпожата ни по химия :D.
Имах среща с две приятелки в 8,30 и от притеснение да не се успя, се събудих в 5,40. Какъв късмет... Ако знаех колко сили ще ми трябват за предстоящия ден, щях да поспя още малко. Но, уви...
Е, отидохме натам, събрахме се всички и си намерихме стаята. Първо залепихме плакатите на малките. Да, аз естествено се навих да го направя, катерейки се по чиновете и облепвайки стените с тиксо. В 9,30 или и аз не помня вече в колко беше официалното откриване. Екипът от детегледачки включваше мен и най-добрата ми приятелка. А децата, които трябваше да пазим бяха три пъти повече. Аз поведох за ръка две момиченца и седнахме в залата. За щастие на най-добрата ми приятелка и се завтекоха на помощ още две-три момичета, които да укротяват останалата част от бандата дребосъци. Не може да се каже, че откриването беше скучно. По едно време на сцената излезе някакъв уникален пич, който пя Cry Me A River на Justin Timberlake. Половината публика пощуря съвсем сериозно. Когато свърши, пак поведохме малките по стаите. Щеше да е много по-лесно, ако не беше такава блъсканица, но на моменти имах чувството, че това не е празник на химията, а приемния изпит за колежа.
Тъй като прекалено много се разпрострях, ще довърша с няколко думи - общо взето целия ден премина по тичане след дечицата, а когато излязохме за час от училището, да хапнем, се наложи да ги оставим на наш съученик, който понякога е способен да си забрави главата някъде. Още по-голям хаос настъпи, когато той изяви желание да ги води в HIT. Късметлийка съм, че успяха да се върнат живи и здрави, защото иначе нямаше да си го простя. После доста голям процент от възпитаниците на нашето училище обраха сериозно количество грамоти.
Прибрах се у нас след осемчасово обикаляне насам-натам и точно си мислех, да си лягам, когато се обади една приятелка да отида у тях. Размислих, и в 9 вечерта излязох. Това, на което станах свидетелка, ме изуми и впечатли повече от всичко друго, което някога бях виждала...
Излязох от вкъщи с онова мое характерно изскачане от входната врата, сякаш току-що не съм излязла аз, а човек без капчица грижи, който единственото, което знае, е как да се забавлява. В този момент обаче останах като вкаменена от гледката, която се откри пред мен - беше тъмно, но не непрогледно тъмно, а загадъчно подхвърлящо сенки върху колите и кооперациите. Близкият светофар хвърляше неописуемо красиви ярко зелени и червени отблясъци в короните на дърветата. На места нямаше и следа от вятър, на други - топъл полъх ме сгряваше в прегръдката си. Сякаш всичко беше потънало в самота. Само че красива самота. Не от онези, които те правят безсилен, а точно от обратните - които те зареждат с енергия и те карат да искаш този момент никога да не свърши. Както вървях, поех дълбоко въздух и разперих ръце. За първи път се чувствах толкова добре. В този момент една капка намокри носа ми. Погледнах нагоре - не се очертаваше да вали. Небето беше безоблачно и ярко - по-ярко и от най-слънчевия ден, виждан някога на Земята. Имах чувството, че всичко и всички бяха замлъкнали и се наслаждаваха на тази неземна красота.
Най-искрено се надявам и вие някога да сте виждали подобно нещо, а ако не сте - от сърце ви го пожелавам. Защото и най-хубавите думи не са в състояние да го опишат и най-доброто въображение не е в състояние да си го представи.
1. За мен беше един доста необичаен ден
2. За днес просто нямам какво да напиша...
И така... Както много от вас може би знаят, вчера беше Празникът на химията. Проведе се в ACS (Американският Колеж в София) и присъстваха наистина много деца с най-различни проекти. Нито аз, нито почти никой от моя клас (освен един съученик) не участваше. Аз и приятелките ми отидохме най-вече за подкрепа на по-малките ученици от нашето училище и главно, за да помогнем на учителката ни. Сега разбирам, че присъствието ни, макар и формално, е било решаващо за организацията на нашите ученици и за здравите нерви на госпожата ни по химия :D.
Имах среща с две приятелки в 8,30 и от притеснение да не се успя, се събудих в 5,40. Какъв късмет... Ако знаех колко сили ще ми трябват за предстоящия ден, щях да поспя още малко. Но, уви...
Е, отидохме натам, събрахме се всички и си намерихме стаята. Първо залепихме плакатите на малките. Да, аз естествено се навих да го направя, катерейки се по чиновете и облепвайки стените с тиксо. В 9,30 или и аз не помня вече в колко беше официалното откриване. Екипът от детегледачки включваше мен и най-добрата ми приятелка. А децата, които трябваше да пазим бяха три пъти повече. Аз поведох за ръка две момиченца и седнахме в залата. За щастие на най-добрата ми приятелка и се завтекоха на помощ още две-три момичета, които да укротяват останалата част от бандата дребосъци. Не може да се каже, че откриването беше скучно. По едно време на сцената излезе някакъв уникален пич, който пя Cry Me A River на Justin Timberlake. Половината публика пощуря съвсем сериозно. Когато свърши, пак поведохме малките по стаите. Щеше да е много по-лесно, ако не беше такава блъсканица, но на моменти имах чувството, че това не е празник на химията, а приемния изпит за колежа.
Тъй като прекалено много се разпрострях, ще довърша с няколко думи - общо взето целия ден премина по тичане след дечицата, а когато излязохме за час от училището, да хапнем, се наложи да ги оставим на наш съученик, който понякога е способен да си забрави главата някъде. Още по-голям хаос настъпи, когато той изяви желание да ги води в HIT. Късметлийка съм, че успяха да се върнат живи и здрави, защото иначе нямаше да си го простя. После доста голям процент от възпитаниците на нашето училище обраха сериозно количество грамоти.
Прибрах се у нас след осемчасово обикаляне насам-натам и точно си мислех, да си лягам, когато се обади една приятелка да отида у тях. Размислих, и в 9 вечерта излязох. Това, на което станах свидетелка, ме изуми и впечатли повече от всичко друго, което някога бях виждала...
Излязох от вкъщи с онова мое характерно изскачане от входната врата, сякаш току-що не съм излязла аз, а човек без капчица грижи, който единственото, което знае, е как да се забавлява. В този момент обаче останах като вкаменена от гледката, която се откри пред мен - беше тъмно, но не непрогледно тъмно, а загадъчно подхвърлящо сенки върху колите и кооперациите. Близкият светофар хвърляше неописуемо красиви ярко зелени и червени отблясъци в короните на дърветата. На места нямаше и следа от вятър, на други - топъл полъх ме сгряваше в прегръдката си. Сякаш всичко беше потънало в самота. Само че красива самота. Не от онези, които те правят безсилен, а точно от обратните - които те зареждат с енергия и те карат да искаш този момент никога да не свърши. Както вървях, поех дълбоко въздух и разперих ръце. За първи път се чувствах толкова добре. В този момент една капка намокри носа ми. Погледнах нагоре - не се очертаваше да вали. Небето беше безоблачно и ярко - по-ярко и от най-слънчевия ден, виждан някога на Земята. Имах чувството, че всичко и всички бяха замлъкнали и се наслаждаваха на тази неземна красота.
Най-искрено се надявам и вие някога да сте виждали подобно нещо, а ако не сте - от сърце ви го пожелавам. Защото и най-хубавите думи не са в състояние да го опишат и най-доброто въображение не е в състояние да си го представи.
NEVER MORE!!!!!!!!!
Virgin Steele - Never Believed in Goodby...
Willie Nelson - I Never Cared For You
Virgin Steele - Never Believed in Goodby...
Willie Nelson - I Never Cared For You
Няма коментари
